Вчера беше тежка дата за мен в емоционален план. Един мой приятел, най-добрият ми приятел, единственото момче, което съм допуснала до себе си за приятел, трябваше да навърши 24. По нелепо стечение на обстоятелствата вече година той не е сред нас. Беше ми тъжно през целия ден. Баба ми, която е жената познаваща ме по-добре и от майка ми, веднага ме позна. Споделих й болката си и тя ме посъветва да се опитам да си спомня всеки момент, прекаран с него. Георги беше другарчето от детството, мой съученик цели 12 години и близък приятел, колкото никой в класа не предполагаше. Новината за неговата гибел ме покруси. Наскоро се омъжих и осъзнах колко много хора липсват на този важен за мен ден.

Послушах съвета на баба ми, опитах се да си спомня максимално много неща за него и за нашите преживявания. Невероятно е как съзнанието може да си спомни неща в следствие на силна нечовешка болка, които не би могло при нормални условия. Никога не съм си спомняла най-ранните ми срещи с него. Как си играехме още преди да станем първокласници. Помня как ме замеряше с камъчета и ми казваше, че съм "малка въшка". После станахме първи клас, попаднахме не само в един и същи клас, а и на един чин, заради имената си. В началото беше кошмар за мен. бях забравила, но вчера в главата ми се появи съвсем ясен спомен на една случка. Той ме щипеше по бузите и ми казваше, че някой ден ще стана хубавица. Знаете ли, че никога не ми е казвал нещо толкова хубаво. Най - милите му думи, които ще запомня са "на батко дървения философ". А сега се оказва, че и тогава, в съвсем невръстна детска възраст, той е проявявал някакво добро уважение. Едва ли бих си спомнила за това, ако вчера не се бях отдала изцяло на мисли и спомени.

Липсва ми. Липсват ми неговото безкрайно чувство за хумор, огромното му сърце и готовността да се притече не помощ на всекиго. Тъжно ми е и едва ли някога ще го преодолея. Още ми се насълзяват очите, когато си мисля за него. Имам много приятели, с които ме е разделил по един и друг начин животът. Този спомен, споменът за Гошо, обаче е най-ярък. Дали защото не съм успяла да му кажа колко много значеше той за мен или просто човек избира кои спомени да запази и кои не.

Имам много други спомени с приятели - весели моменти, прекарани в тяхната компания, случки, които е по-добре да си останат несподелени, тайни мисии, които сме имали с приятелки. Но има и много тъжни спомени, които пазя в съзнанието си. И с вас ли е така? Имате ли такива спомени, които бихте споделили? Какво означава, че някои спомени ни натъжават, а други - радват? Трябва ли да спрем да си спомняме?